Фонтанът “Треви” в Рим
Неотдавна бях в Рим. Това не е пътепис, не е и пътеводител. Това са кратки ремарки на един човек с увреждане по една алтернативна вселена, която се намира на два часа със самолет от нас. Ще разкажа как изглежда Вечния град през очите на един човек с увреждане и особено през призмата на достъпността.
Преди да продължа, държа да кажа, че като достъпност Рим не е перфектен. Далеч не! Много пъти се качваш на тротоара само, за да разбереш с повдигната вежда, че другият му край не е скосен и трябва с количката да се връщаш обратно. Метрото е недостъпно. Преобладаващо улиците са павирани и с инвалидна количка си като с каручка из стар калдъръм в някоя повест на Елин Пелин.
И въпреки кусурите тук и там… Рим е невероятно място. Пъстро, многолюдно, шарено, пренаселено, огромно, впечатляващо, смазващо, необятно, великанско, древно, могъщо, зареждащо, всеобхватно място. Вечният град е сякаш огромна мозайка. Кръпка Древен Рим, фрагмент Ватикана, парченце площад, тук арка, там фонтан. Въобще – струва си да се види. Но нека се върнем на достъпността. Макар да предупрежавам – многократно ще се увличам по красотата на града. Неизбежно е.
Най-големите кусури са именно нескосените съвсем и навсякъде тротоари и паветата, които сякаш са навсякъде. Но това всъщност не е кой знае какъв проблем. София е развита и придобила настоящия си облик много (ама много) след Рим. И въпреки това в столицата ни също е пълно с такъв тип тротоари и паветата също са на всяко кьоше. Не това е проблемът. Огромното културно и обществено предимство на Рим в сферата на достъпността е, че градът сякаш е изградил стройна непоносимост към недостъпността в ключовите туристически обекти. И не само.
Кацаш на Фиумичино, отиваш на жп-гарата, която е на самото летище и се качваш на първия Леонардо Експрес на Трениталия за гара Термини в Рим. Влакът е чисто нов, има едно дребно прагче, което се преодолява с а) платформата на асистентите от Sala Blu или б) с наличната рампа, с която е оборудван всеки влак и която се поставя от служител на железницата. Влакът е страхотен – нов, удобен, приятен, че даже и с достъпна тоалетна. Във всеки влак има две обособени места за колички, но той се движи толкова леко и плавно, че спокойно може да се паркирате и на необособено място, проблем няма. След 20-30 минути пристигате в Термини – гара като град. Автобуси и влакове за всяка точка на Италия и Европа, метро и градски транспорт за всяка точка на Рим си дават среща на това място.
Излизаш от гарата и попадаш на останки от римските бани. След минути стъпваш на Piazza della Repubblica, който подкосява краката ти с величието си. Градът не ти дава и минута преди да те погълне. Всички големи площади са изцяло достъпни, това мисля, че няма нужда от кой знае какво отбелязване. Пешеходно се стига лесно до абсолютно всички ключови места и до нито едно от тях няма стъпала или прагове.
Испанските стълби
Piazza del Poppolo е идеално начало или край на пешеходните обиколни. Испанските стълби и Piazza di Spagna са толкова пренаселени, че от огромното множество гигантските стълби чак не се виждат. Почти. Впрочем, ако искаш да слезеш или да се качиш по стълбите – решение има. Опция едно е по една достъпна платформа – ако си горе и искаш да слезеш към фонтана, платформата се намира в малък подлез в посока Villa Medici. Има си бутон, натискаш, говориш със служител и той/тя идва да те свали с рампата. Отделно винаги можеш да минеш и по стръмната, но все пак близка уличка Via di S. Sebastianello. Впрочем, като идеш до Испанските стълби не пропускай да видиш Caffe Greco – едно от най-старите кафенета в Европа и любимо място на Гьоте, Ханс Кристиан Андерсен, Стендал, Вагнер, Лорд Байрон и много други. И, да, кафенето е напълно достъпно.
Кафе “Греко”
Пътьом отбелязвам великолепието на фонтана Треви, на който Нептун е толкова реалистичен, че имаш чувството, че хей сега ще проговори. Или пък пищността на площада Навона, която събира повече музиканти и улични артисти от кое и да е друго място. И сгушеността на Campo De’ Fiori, където впечатляваща статуя на Джордано Бруно се извисява на мястото, на което Инквизицията го изгаря жив. Впрочем, като застанеш пред него няма как да не изпиташ страхопочитание. Бруно е символът на магията на науката. Тленното му тяло бива изгорено от нискочелието на срамната за Католическия свят Инквизиция, но духът му побеждава и все още сякаш обитава Campo De’ Fiori.
Паметникът на Джордано Бруно на Campo De’ Fiori
Симпатичен е площадът Фарнезе с импозантния дворец на едноименната фамилия величия. Виториано и площадът Венеция са зашеметяващи. Като застанеш с гръб към титаничния паметник на Виктор Емануил II в далечината виждаш една самотна тераса със зелени кепенци. Мястото, където е живяла майката на Наполеон. Като минаш край Largo di Torre Argentina, на който някои учени считат, че е намерил трагичния си край римският император Цезар, не можеш да не се възхитиш на стотиците… котки, които са превърнали това китно място в свой постоянен дом.
Пък сградите… сградите не подлежат на описване. Заставаш пред Върховният касационен съд, който е на един хвърлей от замъка Сант Анжело и можеш да кажеш само едно – еха! Взимаща дъха е и сградата на американското посолство – дворецът на Маргарита Савойска. Всъщност тази сграда е доста по-величествена от парламента да речем – Палацо Монтечиторио. Или поне в моето съзнание така ми изглеждаше.
Добре, Рим е красив. Това го знаем. Но достъпен ли е? С една дума – да. Но нека влезем в повече детайли. Няколко са ключовите забележителности, които човек трябва задължително да види. Това са, разбира се, Колизеумът, площадът и базиликата “Св. Петър” и Ватиканските музеи.
Колизеумът
Символът на Рим, едно от чудесата на света, сграда строена през I век след Христа, една от най-забележителните културно-исторически забележителности на планетата е… достъпна. В сградата има два нови и лъскави асансьора (един за нагоре и друг за надолу), достъпна тоалетна, че даже и доста оборотни рингови колички, ако човек има нужда от тях. Свободно може да се придвижи човек с количка на нулевото и първото ниво, единствено до най-високата част не се стига, но тя и без това не е изцяло запазена. Реално дори на арената можеш да излезеш, но посещението там изисква предварителна заявка. Влизането в сградата става по голяма рампа вляво от главния вход. Със заставането на входа и на опашката от туристи, веднага те виждат служители на Колизеума и ти съдействат да минеш по рампата, през охраната и до асансьорите.
Асансьорите в Колизеума
Колизеумът е впечатляваща конструкция на почти 2000 години, която са съумели да превърнат в достъпна за хората с увреждания без някой да стопира процеса, защото сградата е “паметник на културата”. Това е майката на всички паметници на културата. И все пак е достъпно. Има рампи, асансьори, тоалетни и всичко необходимо. Значи може, а?
Ватиканът
Тронът на Св. Петър
Ватиканът също е достъпен. Или поне в по-голямата си част. До базиликата “Свети Петър” се достига след преминаване на проверка за сигурност. През скенерите и охраната се минава като от дясната страна на площада се мине през някоя от разположените там рампи. След охраната се стига до дясната част на входа на базиликата до която е разположена по-нова сграда. В нея има асансьор, който те качва на нивото на входа на църквата. В самата базилика се влиза по рампа, разположена на най-лявата от портите на храма.
Рампата на входа на базиликата
Базиликата “Свети Петър”
Не мога да не споделя няколко впечатления за вътрешността на базиликата. Само който не е ходил, само той няма представа колко е величествено, удивително и богато. Сградата е гигантска, това е ясно. Базиликата е толкова огромна, че се усещаш като Гъливер в страната на великаните. Някъде прочетох, че Статуята на свободата може да се събере цялата, заедно с фундамента си под главния купол и даже да остане още място. Цялата помпозност и позлата сякаш има за цел да те накара да се почувстваш лилипут. На това място си даваш сметка колко малък на фона на Бога. Не знам дали това е била целта, не знам дали други са се чувствали така, но мен сякаш цялата тази огромност ме смачка под тежестта си. Не ме разбирайте погрешно – великолепно е! Просто вътре си даваш сметка колко си преходен на фона цялата тази величественост.
Балдахинът и олтарът в базиликата
Цялата сграда е изпъстрена със статуи, фрески, мозайки и красота. “Пиета” на Микеланджело се намира вдясно от главната порта на храма, дълъг колкото две футболни игрища. Балдахинът над олтара, запазен само и единствено за папата, е дело на Бернини, чийто отпечатък, редом с този на Микеланджело е видим на всеки ъгъл на храма. Впрочем дело на Бернини е и тронът на Св. Петър, което редом с балдахина и главния купол са биещото сърце на църквата. Между-другото много от най-известните творби на Бернини могат да се видят в галерия Боргезе, чийто първи етаж е изцяло достъпен, но за влизане в галерията се иска предварителна резервация.
Като цяло базиликата “Св. Петър” е нещо което всеки трябва да види. Не подлежи на описание. И благодарение на изградения достъп – всеки може да влезе редом с хилядите туристи, които биват погълнати от красотата на храма ежедневно.
Ватиканските музеи
Ватиканските музеи също са достъпни в по-голямата си част. До тях се стига като се излезе от площада “Свети Петър” и се тръгне на ляво около стените на Ватикана. Ще познаете входа по гигантската опашка (за опашките и как влизат хората с увреждания в забележителностите – след малко). Музеите са оборудвани с асансьори, рампи и платформи. Трудно ми е да ориентирам как да ги намерите, защото сградите на музеите са като лабиринт. Но като цяло не е трудно. Всичко в музеите е впечатляващо. Сякаш величествеността на “Свети Петър” продължава по естествен начин в музеите. Между-друготе в позлатените зали с тежки гоблени и лъскави артефакти видях толкова хора, толкова нагъсто, колкото не съм виждал никога и никъде. В стаите на Рафаело и апартаментът на Боржия трябваше буквално да прегазя едни хора, за да мина.
Нали не си мислите, че най-голямата забележителност в музеите – Сикстинската капела, изрисувана от Микеланджело, не е достъпна? Бихте били в грешка, ако решите нещо такова. До капелата се стига чрез платформа и по едно тясно коридорче, но се стига и то безпрепятствено.
Други места, заслужаващи внимание
В Рим всяко място заслужава внимание. За мен особено впечатляващи бяха обаче Пантеонът и Римският форум. Пантеонът е гигантски (изненада!) католически храм на Богородица. Строен е от консул Марк Випсаний Агрипа през I век като храм на всички римски богове. Църквата е… напълно достъпна. Рампата се намира вляво от главния вход. Площадът пред Пантеона е често място за талантливи артисти и музиканти, които събират сериозни тълпи.
Римският форум и въобще всичко около Колизеума е настина прекрасно. Форумът се обикаля трудно с количка, защото улиците са калдъръмени. Но не е по-трудно, отколкото в стария град на Пловдив, да речем. Другото, до което си струва да се отскочи, е Циркус Максимус. Арената е толкова грамадна, че с количката си шетах сигурно 10-15 минути около нея, докато я подмина. Жалко, че от я е запазена само малка част, но големината все още се вижда. Твърди се, че след като Цезар я разширява е можела да побере над 250 000 души.
Опашките в Рим
Когато отидеш в Рим, трябва да се заредиш с търпение, за да видиш всичко гореописано. Освен, ако не си с увреждане. Тогава цялата система на града е направена така че да влизаш почти мигновено. Буквално никъде не съм чакал на опашка. Аз не обичам да се пререждам заради количката си. Ама там цялата организация е направена така че ако минеш напред не бавиш никого. В момента, в който се появиш пред някоя от забележителностите, веднага идват хора и направо те водят към вход, който е основно за хора с увреждания. Буквално те водят за ръка и не чакаш никъде.
Опашката около Колизеума се виеше два пъти около сградата. Опашката за базиликата “Св. Петър” се гънеше като змия през площада. Тази за Ватиканските музеи преминаваше през два светофара. Пък желаещите да влязат в Пантеона продължаваха във верига през три преки от площада пред храма. И все пак обиколих всичко това за един ден. Без да преча на никого. Освен това – като си с увреждане не плащаш никъде, т.е. за теб няма вход. Очевидно това не са инцидентни хрумвания на тази или онази управа на тази или онази забележителност. Ясно се усеща, че става въпрос за обща градска/държавническа политика. Подходът е унифициран и изключително ефективен – хората с увреждания дори смея да твърдя, им е по-лесно да обиколят най-красивите места на Рим, най-малкото заради липсата на мотаене по опашки.
В заключение
Достъпността за хора с увреждания не е каприз. Не е моментна прищявка, неумела приумица или детски копнеж. Достъпност значи живот. Достъпност значи свобода. Да отидеш, където пожелаеш, когато пожелаеш, както пожелаеш и с когото пожелаеш. Достъпността е нещо, което хората без увреждания имат априори и на което не обръщат голямо внимание. Нормално е, разбира се. Но замислете се – какъв би бил живота ви, ако 2/3 (а понякога и повече) от местата, на които обичате да ходите изведнъж ви забранят да ги посещавате? Как бихте се чувствали, ако идете в Рим и не можете да влезете във Ватикана или Колизеума? Не да не искате, а да не можете. За щастие там този проблем не стои. Мечтая си един ден да не стои и у нас.
Автор: Петър Кичашки