САЩ по принцип е друг свят. Толкова различен от Стара Европа, двойно по-различен от България. Съответно и отношението към уврежданията е коренно различно. В Европа, но и най-вече в Източна Европа и в България, увреждането значи едно. Увреждането в САЩ значи… нещо съвсем друго. Какво? Ще се опитам да отговоря в следващите редове.
Защо въобще да сравняваме увреждането в САЩ и в България?
За хората, които ме познават, не е тайна, че съм много американоцентричен. Главата ми е често толкова в Щатите, колкото и у нас. Следя американска политика и новини почти толкова, колкото и родните. В този смисъл от години съм наясно със ситуацията около увреждането в САЩ. Отделно като изпълнителен директор на Института за модерна политика поддържам регулярни контакти с партньорски организации в Щатите. Но не личните ми пристрастия водят до необходимост да се говори за политиката на Щатите в тази сфера. Причината е в това, че Америка поставя “златния стандарт” по отношение на уврежданията.
Понякога ADA може да води към “рая”
Законът за американците с увреждания (Americans with Disabilities Act – ADA), приет по времето на Буш-баща, е емблема из целия свят за най-висока законодателна техника в сферата. Именно заради този закон днес Америка е една от най-достъпните за хора с увреждания държава на планетата. Заради този закон американците с увреждания имат лична помощ. Заради този закон в Америка човек с увреждане не само е насърчаван да си намери работа, но и е закрилян на пазара на труда. Пропуски, разбира се, като във всеки закон, се намират и в този. И все пак това не го прави по-малко впечатляващ. С този закон увреждането в САЩ се превръща в нещо коренно различно от тукашното такова.
По съществото си Законът за американците с увреждания е един антидискриминационен закон. Той превръща антидискриминацията във водещ принцип при разглеждането на увреждането в САЩ. Което е ключово за мен като човек, който се занимава ежедневно с борбата срещу дискриминацията. Този закон реално защитава хората с увреждания в (почти!) всички сфери на обществения живот. И как ги защитава само! Дава им право да съдят и да получават много сериозни обезщетения в случай на допусната дискриминация срещу тях. Отделно създава гаранции, че държавата ще свърши нейната част от ангажиментите си в обществения договор – ще изравни възможностите на хората с увреждания, така че те да са равни на всички останали.
Къде са съществените разлики?
За да си отговорим на този въпрос, трябва да си изясним едно фундаментално различие между САЩ и Европа. Особено пък – Източна Европа. В Европа обществата са много центрирани около държавната власт. Особено в държавите от бившия социалистически лагер, този импулс е неимоверно мощен. Всеки го е казвал, всеки го е чувал – “е, къде е държавата?” или “защо държавата не ми помогне?”.
Всъщност именно в горното е съществената разлика между САЩ и Европа, включително и между САЩ и България. Тук чакаме на държавата. Ослушваме се дали и кога ще се намери някой “отгоре” да ни реши проблемите. В Америка не е така. Там държавата е част от играчите на терена. Да, най-важният, най-големият играч. Но е един от играчите. Никой не очаква, не изисква и (най-вече!) не иска от държавата да се меси в живота на хората.
Тогава къде е държавата?
Ролята на американската държава е да даде равен старт. Да осигури що-годе еднакви правила за всички. И да гарантира, че законът ще е приет с отчитане на всички гледни точки, по демократична процедура, ще се изпълнява съгласно приетите общи правила на поведение и неговото нарушение ще се санкционира с еднаква строгост, без значение кой е нарушителят. Разбира се, държавата има и много други функции – охранителна, регулационна и прочие. Но като цяло американската държава не е от европейски (или пък балкански!) тип. Там никой не му минава през ума да пита “ама как така няма да дойде държавата да ми помогне?!”. Там държавата не ти помага кой знае колко. Но пък за сметка на това гледа да не ти пречи.
Това е така, защото американците са много свободолюбиви. Америка е страната на свободата. И макар това да се промени в известна степен след 11-ти септември, то все пак остава вярно. Там хората са свободни и държавата няма място да им се бърка в душите. Например в много щати няма лични карти. Ама никакви. Много американци и не искат да имат лични карти – как така държавата ще им казва те кои са и кои не посредством някакво документче? В Америка полицай не може (никога!) да те спре за “рутинна проверка”. Само ако си нарушил закона. В Америка държавата те посреща на летището, казва ти “Добре дошъл!” и е напълно възможно да не я видиш никога повече до края на живота си, освен ако не искаш нещо от нея. Така искат да живеят американците, така са подредили държавата си.
А хората с увреждания?
Хората с увреждания в Америка, бидейки америкаци (дъ-а!) са точно такива, каквито са останалите жители на тази страна – свободолюбиви. Не случайно именно в САЩ започва движението за независим живот на хората с увреждания. Там те искат точно това – независимост и свобода. Повечето американци с увреждания, които познавам, са точно такива. Не искат помощи от държавата. Не очакват “привилегии”. Няма да те прередят на опашката в магазина. Но!
Голямото “Но!”. Увреждането в САЩ (в общия случай) не води до привилегии. Самите хора не искат привилегии. Но и не допускат някой да ги омаловажава и дискриминира. Няма да те прередят на опашка в магазина, но и няма да позволят да ги прередиш. Няма да искат помощи от държавата, но ще искат тя да им даде равен старт, за да могат да работят, да се издържат и да преследват щастието си. Бидейки свободолюбиви те няма да се примирят, ако отиват в ресторант и той не е достъпен за тях. Няма да свият рамене, да кажат “Здраве да е!” и да продължат тихия си живот. Напротив. Ще заведат дело, ще искат глоба и по всяка вероятност – тлъсто обезщетение. Тоест – ще се борят. Със зъби и нокти, тялом и духом ще се борят. Няма да се откажат и да свият рамене.
Един смел друг свят…
Там просто е един смел друг свят. Увреждането в САЩ е като всичко друго там – различно нещо, различен свят. Свят, в който и законите, и манталитета, и разбиранията им са конструирани по различен начин. Начин, който ти дава възможност да проведеш битката за собствения си живот! Хората с увреждания не си мислят, че ще получат нещо даром. Че някой ще ги потупа по гърба и ще им даде 5 долара отстъпка в ресторанта. Впрочем, там отстъпките за хора с увреждания са рядкост. Нито в музеи, нито в заведения, нито където и да е било могат да се видят “намалени цени за хора с увреждания”. Там логиката е друга – държавата ще ти даде условия, така че да работиш и да се прехранваш сам, както всички останали граждани. Ако ти не желаеш – твоя работа. Държавата ще ти даде възможност да получаваш някакви социални плащания, колкото да не останеш на улицата. Но ще те насърчи с всички налични инструменти да не се предаваш, а да се бориш. Да преследваш щастието си!
Разковничето!
Именно в това е разковничето. Увреждането в САЩ не води, пък и неговите носители и не искат да води до привилегии и отстъпки. Но държавата е там, за да им гарантира равен старт. Да премахне преградите. Да осигури равенство. Да, това равенство не би имало значение, ако самите хора не са готови да се борят за него. Но и борбата не би имала значение, ако държавата не е готова да се намеси и да ти осигури равен старт и подкрепата, която ти е нужна, за да си като всички останали. У нас… хората с увреждания сме съжалявани и натикани в ъгъла. Това води много от нас да се превърнат в затворници в собствените си кожи. Много се предават и отказват. А малцината, които не го правят и се борят… тях или ги игнорират, или ги наричат “едни кресливи”…
На дълъг път се тръгва с малка крачка
Ако искаме да се доближим до американското разбиране, трябва да променим много. Трябва първо хората с увреждания да поискат да са свободни. Второ трябва държавата да им осигури тази свобода. И трето – трябва да намерим решението, което ще работи у нас. Защото Америка е коренно различна и не можем да пренесем автоматично техните решения за проблеми, които са чисто нашенски. И не бива да идеализираме Щатите, разбира се. Там също има много проблеми – бедност, неравенства и какво ли още не.
И все пак там хората с увреждания просто живеят по-добре. А това е така, защото са се борили за свободата си и държавата и обществото са им я дали. Занимавам се с тази проблематика цял живот. И оставам с горчивото усещане, че в България нито хората с увреждания сякаш искат да са свободни като мнозина дори искат някой да решава вместо тях. Нито пък обществото ни иска да направи хората с увреждания свободни. Сякаш на всички по веригата сегашното състояние не им пречи особено. Защото промяната ги плаши, защото не знаят каква промяна искат, защото… защото… знам ли и аз защо.
Разбира се, в цялата статия аз генерализирам. Говоря за общото. Но отвъд общото го има и частното. Има индивидуалните разбирания на много хора, които като се съберат на едно място и се превръщат в критична маса, която преобръща нагласите на цялото общество. Остава да видим дали имаме критична маса. Или само самотни гласове тук и там.
Ще поживеем и ще видим.
Автор: Петър Кичашки
Толкова много има да учим още и тази статия само го потвърждава.