Петър Кичашки: Тълпата не постига правосъдие, а кривосъдие

07.03.2018

Правосъдие

Българската общественост е изключително чувствителна, когато става въпрос за защита на дома от крадци. Това, разбира се, е съвсем нормално и естествено. Особено в ситуация, в която има усещане за хронична несигурност. Когато всеки има баба или дядо, които са обирани на село. Напоследък много такива неща се случват и в големи градове. Кражбите са много, хванатите крадци – малко. Този социален бич е ужасяващ, така е. Но нека сме наясно с едно – това, че липсва усещането за сигурност, не означава, че всички трябва да станем убийци. Тълпата по дефиниция не постига правосъдие, а кривосъдие.

Случаят с лекаря от Пловдив, който уби мъж, влязъл в гаража му, е емблематичен пример именно за “кривосъдие”. Първоначално цялата държава се възпламени. Хиляди протестираха в защита на доктора, който “защитил семейството си” от наглия крадец. Десетки говорещи глави се изказаха по темата, хиляди и хиляди постове заляха социалната мрежа. Сякаш цялата държава се “възпали” от ареста на въпросния доктор. В крайна сметка прокуратурата излезе с информация, която на базата на проведенето разследване, показва една доста различна картина. Според обвинението нито семейството на обвиняемия е било у дома, нито крадецът е извършил нападение над лекаря. Разбира се, крайната дума ще има съда. У нас има презумция за невинност и не бива да се твърди автоматично, че тезата на прокуратурата е със сигурност вярна.

Но може със сигурност да се твърди, че прокуратурата има много повече информация, отколкото хората във Фейсбук. Просто прокуратурата провежда разследване. Тя си служи с факти. Длъжна е да проучи детайлно всички въпроси около деянието и да си го изясни в голяма степен, за да повдигне обвинение. Това й е работата на прокуратурата, така да се каже. Тълпата от своя страна не си служи с факти. Не прави разследване. Не проучва детайлно, защото нито има как да проучи, нито има право да го прави. Тълпата си служи с факли, не с факти.

Да не “правораздаваме” вместо органите, които имат право и задължение да извършват именно това, е един от цивилизационните белези на едно общество. Колкото повече хората са склонни да взимат правосъдието в свои ръце, толкова по-изостанало е едно общество. Обратното – колкото повече хората оставят отговорните институции да си вършат работата, толкова по-развито е обществото. Разбира се, за да се стигне до такава истерия, каквато видяхме в последните дни, има две основни причини.

Първо,

хората нямат доверие в съдебната система и правоохранителните органи. Социологически сондаж на Института за модерна политика показа именно такива тенденции. В прокуратурата вярват 9 на сто от респондентите, 4,3% се доверяват на полицията, а едва двама на всеки сто души имат доверие в съда. Оказва се, че емблематичният лафоризъм на Бойко Борисов, че “ние ги хващаме, но те ги пускат”, ще се окаже една от големите истини на прехода. Това усещане за липса на справедливост създава хронично недоверие в цялата система, което генерира страхотии. Когато хората не вярват на онези, които трябва да гарантират сигурността им, тогава се раждат подобни батални сцени. Но това не е и не може да е извинение за убийство. Да убиеш човек, защото не вярваш на полицията е като да си отрежеш ръката, защото са ти пораснали нокти на пръстите.

Второ,

има си причина да сме на дъното на класациите по свобода на словото. Медиите се хвърлиха върху този случай като анорексичка на кесче и това подхрани масовата психоза в обществото. Видях, че дори медии, които иначе имат високи претенции към журналистическата професия, също са дали своята лепта към истерията, която настана. Не случайно много хора вече не гледат телевизия. Прилича им на някакъв тъп криминален сериал.

Има и друго обаче. Социалните мрежи също създават илюзията, че всеки може и има право да се изохка по всяко криминално деяние в държавата. Да мрежите създават платформа, около която може да се дебатира и да се водят спорове. Но също така социалните мрежи създават едно измамно усещане, че всеки се превръща в авторитет. Мрежата заличава експертизата и всеки чел-недочел, учил-недоучил се изравнява автоматично с професорите по наказателно право и прокурорите с по 20-30 години трудов стаж. То се почват едни анализи, едни дедукции, че чак Еркюл Поаро и Шерлок Холмс се чувстват като стажанти пред родния крими-гений.

В крайна сметка за правосъдие се иска търпение

Важно е да знаем, че не бива и не е редно да влизаме в един и същи капан многократно. Когато става дума за тежко криминално деяние, просто изчакайте компетентните органи да си свършат работата. Ако не сме съгласни как си вършат работата, това е въпрос на съвсем други мерки и механизми. За постигането на качествено правосъдие се иска търпение. Не може да искаме органите на реда да си вършат работата през пръсти и под напора на часовника, защото така не постигаме правосъдие. Или поне не точно и ефективно правосъдие.

Спомняте ли си случая с онова момче от Враца, за което се вдига страшна олелия, че било пребито от мутри? В крайна сметка истината се оказа съвсем друга. Много са случаите от този тип. Нека не бързаме, нека не се впускаме в анализи и сметки за това какво и как било станало. И то докато си седим спокойно на дивана в хола. С такова поведение не помагаме на никого. Просто се превръщаме в тълпа, която чака да хване вилите и сопите и да раздаде малко “кривосъдие”.

Автор: Петър Кичашки

Споделете в социалните мрежи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *