Разковничето на проблема или граховото зърно под дюшека на българина – Йоанна Иванова

Генерализирането обикновено е признак за лош маниер в преценяването на хората, но няма как да не отбележим, че българското общество агонизира от един общ ценностен проблем. Нещо не ни е в ред. И за това твърдение всеки има различна теория. Основните сочени виновници са от най-различна величина.

За Враг Но.1 на българското благополучие винаги се посочва държавата. Корупцията в системата, ниските заплати, некомпетентните управляващи, беззаконието и партийната олигархия се припознават като най-големите виновници за средата, в която живеем. Безспорно имат голяма заслуга, но за мен те не са най-големият проблем на съвременното ни общество. Все пак не трябва да забравяме, че чрез избирателното си право, именно ние сме тези, които вкарват такива хора в парламента. Упражнявайки гласа си, ние насочваме посоката на политическата промяна. Равнодушно позволяваме на мястото на кадърни и образовани млади хора, в парламента да влизат лица с фалшифицирани дипломи. Не следим редовно най–голямото риалити шоу у нас – парламентарния контрол – но когато там се развихри поредния пошъл скандал, ние го забравяме точно за 3 дни и той не предизвиква точната противореакция в нас. И пак вдигаме рамене и ставаме равнодушни.

И тук в картината се включва Враг Но.2 – демокрацията. Тя е сочена като порочна и деградантска най-вече от застаряващата част от обществото, която с носталгия си спомня за социалистическите години, когато ‘не е било така’.Е да, но това време няма как да се върне. Демокрацията не ни е виновна, защото тя е форма на управление, която се е доказала като успешна и работеща за средностатистическия човек в много други страни по света. Неспособността да се адаптираме към променящия се управленски климат и упоритостта, с която си държим на ‘едното време’ са сред най-големите противници на живота в родната демокрация. Изповядваме социалистическите идеи, срещаме рудименти от социализма навсякъде около нас – от глупавата бюрократична система до класните стаи -дори заразно предаваме като опасен вирус носталгията по бай Тошево време, плюейки упадъчната демокрация. Поздрави за баба Гица, между другото. Но не това, а неумението да живеем в демокрация е проблем от съвсем друг калибър, върху който трябва да се замислим.

Ръка за ръка с демокрацията, като снежинки от голямата лавина, се сипят и враг Но.3 и враг Но.4 на родния просперитет – чалгата и деградантската култура. По тази тема се развиват  безкрайни полемики и спорове относно това дали последователите на това течение носят бремето на отговорността за обществените проблеми. Факт е, че този тип имидж е изградил една неразбиваема псевдокултура, която се отразява пагубно на вглъбилите се в нея, но това не е най-големият проблем на обществото. Все пак, съвременните течения от световна величина (за справка на по-младите читатели: Pitbull) също не се отличават с особено голямо положително морлано влияние, проницателни текстове или висока естетика, но това не се отразява на просперитета на съответните държави. Следователно, няма закон, според който такъв фактор може да изгради човек, когато той самия не позволява подобно странично вмешателство да влияе на неговия светоглед. Има други ключови фактори, които обществото трябва да притежава, за да върви напред.

За да не бъда многословна, ще приключа класацията с последния, за мен най-голям проблем, на българското съвремие. Нарочно няма да го номерирам, защото той стои в основата и е причина за всички гореизброени следствия. Проблем, който несъзнателно се възпитава в децата още от съвсем крехка възраст вкъщи, когато ни учат да мълчим, когато възрастните говорят; маниер, който несъзнателно възприемаме и в училище, където да оспориш учителското мнение е табу; манталитет, който е възпитан от уникалната в световния фолклор българска народна поговорка – “Преклонена главица – сабя не я сече”. Това е фундаменталния проблем на всички нас – дълбоко вкочанилата се апатия. Чувството за безразличие и безстрастно смирение пред проблемите, което ни кара да мислим, че ‘нищо не може да направим’. Не намираме смисъл да наддадем глас срещу несправедливостите и се примиряваме да живеем в държава, където ‘просто си е така’.Но именно, когато обществото промени изконните си ценности, на които е робувал от векове – през годините на робство до социалистическото посегателство – тогава ще се научим да живеем в демокрация и ще добием умението и смелостта да се самоуправляваме. Категорично подобен социален процес изисква години, но промяната настъпва от отделната личност и от малките наглед неща, с които тя може да допринесе за общото благополучие. Защото само смелите хора дръзват да живеят различно,  останалите просто се сливат с тълпата.