“Те, циганите, така предпочитат да си се наричат”. “Ама, аз как да го наричам като си е инвалид?!”. “А-а-а, не! Педерастите са си педерасти и няма да ги наричам по никакъв друг начин!”. Това са често срещани оправдания за това, че ползваме език на омразата. Нашите думи могат да убиват. Буквално.
Лесно е да кажеш “циганин” по телевизията. Въобще не се интересуваш, че не е редно – важно е хората да те разберат. Някак си, телевизионерите в България си мислят, че ако кажат “ром” ще звучат префърцунено. Истината е, че в България е по-лесно да е просто, па макар и да е грешно. Затова много хора си харесват думата “циганин”. Още повече, че няма активни ромски правозащитни организации, които да следят да не се насажда език на омразата в публичното ни пространство. Пуснете си телевизия “СКАТ” или “Алфа” и ще се наслушате на “цигани”.
Също е някак естествено да казваш “инвалид”. Дали по телевизията или в обща реч – лесно е. Разбира се, какво имаш предвид и въобще не те интересува, че “инвалид” значи “невалиден”, “негоден”, “ненужен”. Под тази отвратителна дума ние прикриваме какво ни е отношението към хората с увреждания – не ги харесваме, не ги искаме, не ни трябват. Нека си седят там по домовете или в някое забутано село и да не ги виждаме. Това значи ежедневната употреба на думата “инвалид”.
Думата “педераст” не я чуваме често по телевизията, но пък за сметка на това я ползваме ежедневно. Днес десетки хиляди пъти ще бъде изречена по пешеходни пътеки, кръстовища, магазини и кафената. Просто ни звучи добре да плюем по някого с тази дума. Въобще не се интересуваме, че с подобни тежки обиди ние обричаме хората с различна сексуална ориентация на социално заточение. Не ни интересува, че всички трябва да бъдат равни, и че може би там някъде някой ще предпочете да умре, отколкото да живее в свят на омразата, облечен с език на омразата.
Не си даваме сметка, но всъщност нашите думи нараняват, обиждат и … убиват. Трябва да се научим да контролираме езика си, ако искаме да живеем в едно демократично и равноправно общество. Иначе просто си говорим, пък където попадне дума, остава дупка.